10 причини поради които харесвам, незнайно защо, Mastodon

Ето че мина почти половината година неусетно (бел. авт. – докато се наканя да го публикувам, мина и месец отгоре). Причина за това писание няма, но след като преди няколко дни си пуснах последния/новия албум на Mastodon, се замислих „коскуджамите, защо ми харесват“. Безспорно той е албумът на годината към този момент, а и трябва да се има предвид, че досега има много силни заглавия, и като количество, и като качество. Особено при дет метъла – Obituary, Vallenfyre, Gods Forsaken, Hour of Penance, Memoriam, че и ненапълно влизащите в категорията God Dethroned и Lock Up. Освен това Wode, Pyogenesis, Carach Angren, Ajattara и поне още други, но за всичко това ще стане въпрос живот и здраве след около 6 месеца, а и предстоят албумите на Paradise Lost и Dimmu Borgir (стига пак да не се направят на важни…), а и кой знае още колко знайни и не знайни неща.

Но да се насоча към предметът на това безпричинно, а и леко безсмислено писание:

-          Солата – който и да е от последните им 4 албума да си пуснеш, ще се убедиш в това. Колко и не „в час“ да изглежда Brent Hinds, толкова солата, които прави са направо влизащи под кожата и заразителни. Много от навлечените в кожи, вериги и други подплати, претендиращи за истински метъл, не мога да достигнат подобно звучене. А и не им и трябва де…;

-          Многогласията – заедно с отдалечаването от слъдж звученето от първите албуми и солата, това е третото нещо, заради което ги обвиняват, че едва ли не звучат поп и са се продали. Няма смисъл да го коментирам, само ще кажа, че от както барабаниста им Brann Dailor започва по-сериозно да се включва вокално, групата дръпна наистина много напред. Точно многогласията и солата дават голяма пространственост на музиката им, и това толкова те запленява, че просто няма как да не си ги пуснеш и пак, и пак, и пак…;

-          Имиджът – гледаш ги по клиповете и снимките, „какви са тия“, единия прилича на реднек…чакай…не само единия, брадати, шарени, на моменти сякаш с пижамите са излезли, че и рошави и викаш, тези трябва да са някакви кънтри хипстъри със сериозно влияние от сърф рока. И после си пускаш нещо тяхно. И да, оставаш с отворена уста и пръст в…тук вече мога само да предполагам;

-          Простотията – клипове, фотосесии, случайни снимки, сякаш колкото и сериозно и възвишено звучи музиката им, толкова самите те ги гони простотията. А и харесват котки, което от моя гледна точка си е огромен плюс хаха;

-    Прогресив като музика – винаги съм си мислил, че реално връзката между прогресив и прогресивност, трябва да е силна и голяма, което може би е и причината, че за прогресив смятам групи като Arcturus, Enslaved, Opeth (добре де, звученето им до преди десетина години) и подобни, а Dream Theater не. Да, в първия албум трудно се откриват прог влияния, но от Leviathan (2004) насам постепенно, но със завидно постоянство се настаняват в музиката и така до 2009 г., когато вече направо ги определяха като прогресив, което важи и до сега. Без да звучат мегаломански, изкуствено мащабно, мастурбаторски, без живец, те са прогресив именно заради прогресивността си;

Клипът на Asleep in the Deep от Once More 'round the Sun (2014). Видно доказателство за много от описаните причини.

-      Прогресив като концепция – първите им 4 албума са за елеметите – огън, вода, земя и етер. Последния/новия е вдъхновен от борбата с рака на майката на китариста Bill Kelliher, която за съжаление почива. Всъщност концептуалната нишка винаги е била част от творчеството им и по някакъв начин ги доближава до големите прог групи от 70-те. А за повече за графичната част, прочети следващата причина;

Цялата обложка на Leviathan (2004), видно доказателство за следването на концепция в музиката и обложките им

-          Обложките – честно казано  The Hunter (2011) и Once More ‘round the Sun (2014), трудно мога да кажа, че са ми особено любими. Всъщност първия даже не е обложка, а дървена статуя. Тук повече се отнася за албумите до Crack the Skye (2009) включително. Т.е. за всички обложки, които е направил за тях Paul Romano. Толкова много детайли и скрити неща, наситени елементи и цветове, че дори и далтонист като мен, остава безмълвен. А и обложките винаги са важни, няма значение, какво се говори;

-          Влиянията, които имат и благодарение на тях не ти се налага да слушаш – сериозно, на кого му е нужно да си пуска ранно 80-тарски албуми на King Crimson или AOR неща като Boston, че и Rush, само за да разбере от къде групата се е вдъхновила и да чуе само част от елементите на звученето ѝ. Всичко си го има при тях в нужната смес. Е, вярно, това го казвам, защото не ми пука за 70-те и малко по-малко за 80-те, ама наистина, на кого е нужно…;

-          Няма нужда да взимаш „забранени“ вещества, музиката им е достатъчна – лично аз никога не съм имал досега до такива неща, но и без тях си имам бъговете. Че на моменти музиката им звучи толкова извънземно и/или неземно или странно, че влизаш в някакъв филм/състояние и без да си се „подпомогнал“;

-       CRACK THE SKYE – вземете всичко изброено от горните и ще получите шедьовъра им от 2009 г.. Не рядко съм изразявал крайните си предпочитания към този албум, но наистина той е нещо трудно описуемо с думи, а и е творческият им връх за мен, който не само ги изстреля много нагоре, а и ги отдели от много други групи, течения, стилове и т.н. И преди него си бяха доказали качествата и че има нещо по-особено я тях, но след това се утвърдиха като лидери. А и не подлъгаха да използват същата формула след това. Абе просто го чуй, един от най-значимите албуми последните 10 години.

И така, това беше хвалебственото ми слово за групата. Има някои неща, които не са характерни за природата/натурата на човек, но по някаква странна вътрешна причина му се нравят. Отчасти ги разбира и осъзнава, но онази първата искра, която запалва тази страст, ако мога така да го определя, са някак потайни и неразбираеми. Но стига дълбокомислени слова, в крайна сметка, човек харесва неща, които му се нравят, колкото и понякога това да е нелогично и странно. Та така.

Just close your eyes

And pretend that everything’s fine

Just close your eyes

I’ll tell you when